Чрез родителите си децата изграждат своята представа за света.
Това може да е приятен свят с много любов.., свят на пренебрежение или безразличие, където трябва да се борим със зъби и нокти, за да ни обърнат внимание, или по лошо.., враждебен свят, в който трябва да живеем в едно постоянно състояние на свръхбдителност.. и на очакване.., какво точно, ще се случи..
Бъдещите ни отношения зависят от първите ни отношения с лицата, които са се грижили.., или не .. за нас.
Ще се разбираме, ако сме били разбирани.
Ще се обичаме, ако сме израснали с дълбокото усещане, че сме обичани.
Ще отстояваме потребностите си със същото старание, с което са посрещали нуждите ни като деца.
За задоволяването на потребността от привързаност при хората трябва нещо повече от физическа близост и докосване.
Когато детето е имало своята нужда.., като емоционална връзка и не ги е получавало.., то някак си трябва да се справи с емоционална си болка и самота.., започва да се адаптира в ситуациите.., а за това са нужни повече усилия и енергия.., получават се различните травми на отхвърляне.., изоставяне и др.., с които детето води борба.. и в по късен етап от живота си…
И без да осъзнават.., се стига до изтощение.., просто е.., неможеш повече.., всичко това, с което се е справял човек не се получава… и тогава се появава патология..
Процесът е доста фин. Той е дълбоко инстинктивен, но се губи.., защото родителят е стресиран, угрижен, финансово затруднен или по други причини. Това е така.., защото самият възрастен е имал трудно детство..
Съществуват случаи, при които родителите даряват с любов малките си, но не умеят да долавят напрежението им. Тогава подрастващите усещат, че са обичани, но дълбоко в себе си растат с убеждението, че не са харесвани такива, каквито са.
С други думи, когато възрастните са под напрежение поради каквато и да било причина, заради която не са способни да осигурят нужното съпричастие, потомците им израстват с хроничната тенденция да се озовават в положението на емоционални самотници.
Тук съвсем не говорим за липса на любов от страна на родителя или пък за някаква физическа дистанцираност, а за една осезаема празнота на емоционално ниво, която кара малкото да изпитва неудовлетвореност.
Относителното отчуждаване става част от психологичната програма на човека. Чувство за емоционална празнота и отрицание..
Хората, които са свикнали в миналото по този начин да реагират, като възрастни са склонни да избират тип отношения, които не са по-различни от вече познатите, нарича се комфортна зона..
Например да живеят с партньори, които не ги разбират или не ги приемат такива, каквито са.
Така физиологичните стресове, причинени от относителното отчуждаване, ще присъстват и след навършване на пълнолетие… разбира се, без да ги осъзнаваме.
Това са важни жизнено необходими кодове.., които са основите на нашата личност.., те са сигурността и опита ни от миналото.. 💗
Ани Стоянова 💞